Аналитика Български език В мире Церковь сегодня

Борислав Цеков: Украинският случай би могъл да се реши именно на Всеправославен събор

Аналитическият център светител Василий Велики предлага на вашето внимание интервю с българския политик Борислав Цеков. Борислав Цеков е председател на „Институт за модерни политики“, доктор по конституционно право, депутат в народното събрание на България 2001-2005 г. и понастоящем член на Правния съвет на президента Румен Радев.

Г-н Цеков, с радост Ви приветстваме! Миналата година се оказа сложна в международните отношения и особено в междуцърковните. Според Вас кои събития и тенденции в международните отношения и църковния живот се оказват най-значими за 2018 г.? Каква беше тази година за България?

— Изминалата 2018 г. беше година на дълбоки промени в геополитическата архитектура на света. В ход е демонтаж на неолибералния глобализъм, установен като господстваща доктрина през последните четири десетилетия. Неолибералният глобализъм е продукт на интересите на транснационалната капиталистическа класа и се състои от три идеологически фундамента. Първият са неолибералните икономически принципи, които проповядват пазарен фундаментализъм – глобален пазар без политически и административни бариери. Националните държави се считат за  пречка и следователно се прави всичко, за да бъдат сведени до географско понятие, а суверенитетът им – иззет от наднационални органи, които са далеч от капризите на демокрацията.

Борислав Цеков.

Вторият фундамент е американският неоконсерватизъм и неговата визия за еднополюсен свят с хегемон САЩ и ЕС като привилегирована периферия, заредени с патологична русофобия, зад която се крие амбиция за завземане на ресурсите на Евразия в полза на транснационалната капиталистическа класа. Третият елемент е заимстваната от прогресистите „политика на идентичностите“, част от която е джендър-идеологията. Политиката на неолибералния глобализъм беше делегитимирана от финансово-икономическата криза през 2008 г. и заедно с това засегна основни ценности на съвременното общество – нацията, религията, семейството. Затова съпротивата срещу това статукво нараства. В Европа все повече държави се управляват от социално-консервативни и центристки патриотични сили – от Италия на Салвини и Австрия на Курц, до страните от Вишеградската четворка.

Изминалата 2018 г. беше година на дълбоки промени в геополитическата архитектура на света. В ход е демонтаж на неолибералния глобализъм, установен като господстваща доктрина през последните четири десетилетия.

Но най-мощният политически импулс за демонтаж на неолибералния глобализъм дава политиката на президента Тръмп. Той анулира споразуменията за свободна търговия, изтегли САЩ от глобалистките проекти за климатичните промени и миграцията. В новата стратегия на САЩ за националната сигурност, приета от Тръмп през 2017 г., се заявява отказ от идеята за еднополюсен свят с хегемон САЩ. В нея е формулирана ясна цел – „свят на силни, суверенни и независими нации, всяка със своя култура и мечти, работещи рамо до рамо в просперитет, свобода и мир“. Това е диаметрално противоположно на глобалистката претенция, формулирана от администрациите на Клинтън, Буш и Обама – „свят, основан на правила международен ред чрез устойчиво американско лидерство“. В новата геополитическа архитектура световните дела се определят от ожесточената конкуренция, противоречия и баланси между САЩ, Русия и Китай.

Това е голямата картина, в която България през 2018 г. не присъства. Страната е в застой. Но все пак има пропукване на политическия елит, инсталиран от глобалистите. Под натиска на българската общественост и БПЦ бяха отхвърлени два важни за неолибералните глобалисти документа – Истанбулската конвенция, която прокарва джендър-идеологията и Глобалният пакт на ООН за миграцията, чиято цел е да даде нов тласък на имигрантската вълна, която променя социо-културния код на Европа. От гледище на църковните отношения обаче, 2018 г. беше година, която пося ветрове. Предстои да видим дали през 2019 г. ще жънем бури.

През изминалата 2018 г. се честваше 140-годишнината от освобождението на България от османско робство. Доколко съвременните българи отдават значение на тази паметна дата? Какво е отношението на българския народ към Русия и лично за Вас с какво е значима Русия?

— Нашите народи имат дълбоки социални, културни и психологически връзки и близост. Те не са подвластни на политическата конюнктура. Освобождението на България от турско робство е неотменно свързано с подвига и жертвите на руския народ. Разбира се, че е имало и прагматични държавни интереси, но над всичко е била братската християнска любов към страдащия български народ. В днешно време малка, но гласовита част от българската политическа и интелектуална върхушка, се опитва да подменя историята, да омаловажава решаващия принос на Русия за българската свобода. Но това са обречени опити. Нищо не може да изтрие от народната памет на българите чувството на признателност към братята-освободители. Дълг на моето поколение общественици, учени, интелектуалци, което навърши своето житейско пълнолетие с падането на Берлинската стена, е да предаваме тази памет, това чувство и тази историческа истина на онези, които идват след нас. В политическо отношение, разбира се, могат да се отправят много взаимни упреци между България и Русия.

Дмитриев-Оренбург Николай Дмитриевич (1837-1898). «Влизане на великия херцог Николай Николаевич в Търново на 30 юни 1877 г.» (1885).

Но има неща, които са отвъд политиката. Питате ме какво значи лично за мен Русия. Изпитвам дълбоко уважение към силата и достойнството на руския народ. Ще ви призная, че има една единствена песен, освен химна на България, при която инстинктивно се изправям на крака и слушам със сълзи на очи. Това е “Вставай, страна огромная”. Великата Отечествена, смазването на нацистката чума, безпримерният героизъм и саможертва на руския народ, на другите съветски народи от състава на Червената армия, в тази война с антихриста, са една от най-героичните страници в човешката история. Моят дядо е загинал през 1945 г. в сраженията с хитлеристите при р. Драва в Унгария в заключителната част на войната. Нося неговия портрет в похода на “Безсмъртния полк”, който отскоро се организира и в България в Деня на победата – 9 май. Тази свещена победа нямаше да е възможна без руския народ. Нямаше да има Ден на Европа, който се отбелязва днес в ЕС, без Деня на победата. Това е за мен Русия.

Нашите народи имат дълбоки социални, културни и психологически връзки и близост. Те не са подвластни на политическата конюнктура. Освобождението на България от турско робство е неотменно свързано с подвига и жертвите на руския народ.

За нас като православни хора е високо значима твърдата евангелска и изповедническа позиция на Българската Православна Църква по редица въпроси (включително отхвърлянето на икуменизма и джендър-идеологията). Още повече, че сега и в Русия, и в България, и в другите православни страни, част от представителите на тези общности се отнасят доста агресивно към Църквата. Според Вас, какво е значението на Църквата за развитието на обществото и в случая българското? Какви са основните предизвикателства, с които Църквата се сблъсква в съвременния свят?

— От обществено-политическа гледна точка Светото Православие е общност, здраво споена от ценности, които не подлежат на конюнктурни промени. То е противовес на неограничения пазар, подчинен единствено на печалбата. Затова неолибералният глобализъм се стреми да изтласка Църквата и въобще религията от публичната арена. От години се правят опити обществото да бъде обезцърквено, а религията – заключена в храмовете. Опитват се да внушат, че религията е само forum internum – вътрешното, интимно изживяване на вярата, част от свободата на съвестта. Докато forum externum – тоест проявлението на вярата в социална среда, присъствието на традиционните религиозни общности и техните институции на публичната арена, като партньор на държавата и равнопоставен участник в демократичната дискусия, следва да бъде анихилирано. В пазарното общество, смятат неолибералните глобалисти, има място само за един „бог“ – свободният пазар. Принципът на светското управление се подменя с войнстващ атеизъм. Наблюдава се обаче все по-мащабна съпротива срещу този тип политика.

Неслучайно Юрген Хабермас вече говори не за „секуларно“, а за „постсекуларно общество“, в което основните вероизповедания са партньори на държавата и са равнопоставен участник в обществените дебати по политики и закони. Дълги години Съдът в Страсбург също се опитваше да наложи като стандарт в отношенията държава-религии протестантското разбиране, че религията няма място на публичната арена. Неслучайно в практиката на този Съд се прокарваше, че държавата трябва да е „неутрален и безпристрастен организатор на правото на вероизповедание“, което означава, че няма право да поддържа специални отношения с мнозинственото и традиционно вероизповедание. Тази постановка противоречеше на реалностите в почти всички държави от Съвета на Европа, но те се опитваха да я наложат.

Отношението на българската държава към БПЦ постепенно започна да се променя в по-положителна насока. Наскоро например бяха приети законодателни промени, според които държавата ще предоставя ежегодно субсидия за покриване на разходите за заплати на православното духовенство.

За радост, всичко това беше преодоляно – с известното решение по делото Lautzi v. Italy от 2012 г., Съдът в Страсбург постанови, че отношенията държава-религии са в свободата на преценка на държавите съобразно историческото наследство, цивилизационна принадлежност и актуални баланси в обществото. В този контекст отношението на българската държава към БПЦ постепенно започна да се променя в по-положителна насока. Наскоро например бяха приети законодателни промени, според които държавата ще предоставя ежегодно субсидия за покриване на разходите за заплати на православното духовенство, при пълно съблюдаване на автономията и отделеността на Църквата от държавата. Това би следвало да спомогне Църквата да разгърне като част от спасителната си мисия, и своята активност като публичен говорител по големите ценностни дилеми на съвремието и участник в дискусията по политики и закони.

През изминалата година станахме свидетели на остра криза във вселенското Православие, чрез вмешателството на Константинополската Патриаршия в Украйна, която се явява канонична територия на Руската Православна Църква. Според Вас, с какво са обосновани тези действия на Фенер и доколко те носят заплаха за България?

— Действията на константинополския патриарх Вартоломей в Украйна отварят болезнена рана в Светото Православие. Твърденията на Фенер, че може да „обезсили“ действието на томосите, които са издадени през 1686 г. относно преминаването на Киевската митрополия под юрисдикцията на Московския патриархат, са неприемливи. Промяната в юрисдикцията на една епархия, която е продължила повече от 30 години без възражения, се закрепва окончателно (правило 17, IV Вселенски събор). С идеята си, че може едностранно да обяви „автокефална украинска църква“ при наличието на действаща канонична поместна църква на същата територия, патриарх Вартоломей влиза в конфликт и с правила 8 и 12 от Първия и Четвъртия вселенски събор, които забраняват да има повече от един митрополит в една и съща епархия. Това сочи прецизният прочит на каноните. Но веднага ще направя една важна уговорка. Това са правилата на устройствения ред във вселенската Църква, които не са част от догматиката. Това означава, че вселенският епископат може да установи и по-различен устройствен ред. Дали това ще стане зависи от реакциите на останалите поместни църкви по украинския въпрос. Засега те са заели предпазлива, изчаквателна позиция. Ако отминат с мълчание или изрично приемат действията и актовете на константинополския патриарх в Украйна, това би означавало, че се установява нов църковен ред, в който се придава по-специален статус на Константинополската патриаршия, която вече ще е първа не само по чест, а и по власт. Това е големият въпрос, който се повдига със случилото се в Украйна. Отнасям се с разбиране към въжделенията на част от украинското общество и клир за автокефалия, но пътят, по който решиха да я придобият, е силно оспорим и поставя вселенската Църква на изпитание. В каква посока ще се тръгне след тези събития предстои да видим.

Но моето становище по въпроса за статуса на Константинополската патриаршия е следното. Това е просто една от поместните автокефални църкви, която се е самонарекла „вселенска“ в исторически условия и в границите на една империя, които вече не съществуват. На Втория вселенски събор от 381 г. на нейния предстоятел е даден статус на „втори по чест“ след римския (правило 3), а на Халкидонския събор от 451 г. е въздигната в патриаршия. След голямата схизма от 1054 г. константинополският патриарх заема първото място в диптиха на православната църква. Това първенство по чест обаче не носи никаква канонична или управителна власт извън диоцеза на константинополската църква. То е братолюбиво зачитане в църковния протокол на историческата роля на Константинополската патриаршия, която поради местоположението си в столицата на Византийската империя – Константинопол, е изпълнявала и някои естествени функции да посредничи между останалите поместни църкви в империята и владетеля. Тези утилитарни функции имат своето проявление и в Османската империя, когато султаните са третирали константинополския патриарх като етнарх, тоест представител на православното население.

Константинополски патриарх Вартоломей.

Константинополската църква от няколко десетилетия обаче предявява претенции за върховенство и за изключителна юрисдикция върху православната диаспора – тоест върху населението извън диоцезите на поместните църкви в САЩ, Канада и пр. Претенциите са и за управителна власт по отношение на предоставянето на автокефалия и църковното съдопроизводство – във Фенер смятат, че имат канонични основания да се произнасят с окончателна сила по жалби на предстоятели на други поместни църкви. Вярно ли е това? Категорично не! Глава на Църквата е Иисус Христос, не негов земен „наместник“, т.е. няма „православен папа“. Върховната власт в земната Църква е съборна – на целокупното епископство, а не еднолична. Вселенската църква се гради на териториален принцип и се съставлява от поместни църкви, които са самоуправляеми и имат пълна юрисдикция в признатата им територия (диоцез), а помежду си са напълно равнопоставени.

Действията на константинополския патриарх Вартоломей в Украйна отварят болезнена рана в Светото Православие.

Своите претенции върху диаспората Вартоломей се опитва да обоснове по правило 28 от Халкидонския събор, което очертава юрисдикцията на Константинополската патриаршия (областите Понтийска, Тракийска и Азийска) и освен това „другоплеменни от поменатите диоцези“. Видно е обаче, че текстът е изричен и безусловен – „другоплеменни“, но в пределите на константинополската църква, а не вън от тях. Що се отнася до мнимите права, които Вартоломей се опитва да си присвои по отношение на апелациите на йерарси от други поместни църкви, позовавайки се на 9-о и 17-о правило на Халкидонския събор, то правилното им тълкувание е дадено още от големия канонист Йоан Зонара – става дума само за „онези епископи, които са под негова власт“. Константинополската патриаршия е нищо повече от една от автокефалните поместни църкви – има власт само в своя диоцез и никъде другаде.

Но пак казвам, дали това хилядолетно установено положение ще се запази, зависи от вселенския епископат и реакцията по украинския случай. Ако решат да прилагат стария византийски принцип – Imperium sine Patriarcha non staret („Царство без патриарх не бива“) днес за Украйна, утре за Бившата югославска република Македония, то не възниква ли въпросът: а защо и Република Турция да няма своя автокефална църква, която да замени фактически елинизираната Константинополска патриаршия? С тревога следя и отношението на Константинополската патриаршия към непризнатата Македонска православна църква. Миналата година на свой събор клирът в Скопие прибави към наименованието на своята църковна институция и „Прима Юстиниана“. Както знаем, такова наименование е носила една древна архиепископия, основана от император Юстиниан I, която е просъществувала кратко. Струва ми се, че търсенето на някакво мнимо правоприемство на скопския синод с тази древна църква има по-далечни цели и се внушава от Фенер. Допускам, че така се опитват да си създадат едно мнимо основание да твърдят, че църква-майка на синода в Скопие не е Сръбската православна църква, а константинополската. Дали ще го направят зависи от реакцията на поместните църкви към действията на Вартоломей в Украйна. Това, което не бива да се забравя, обаче е, че диоцезът на Сръбската църква, в който се включва и територията на днешна Македония, е признат от вселенската църква и едностранни действия на Фенер под какъвто и да било претекст, ще бъдат тежко посегателство върху единството на Църквата.

Глава на Църквата е Иисус Христос, не негов земен „наместник“, т.е. няма „православен папа“. Върховната власт в земната Църква е съборна – на целокупното епископство, а не еднолична.

Как Вие като доктор по конституционно право възприемате религиозната ситуация в Украйна, където държавата оказва невиждан натиск върху каноничната Църква? Спомняйки си българската схизма от 90-те години и нейното преодоляване чрез събора в град София през 1998 г., би ли могло този опит да бъде използван за решаване на проблема в Украйна?

— Свидетели сме на опит да бъде променен църковният устройствен ред в посока на някаква мека версия на православен „папизъм“ – вместо първи по чест, патриархът във Фенер иска да е и първи по власт в Православната църква. Конкретно в Украйна патриарх Вартоломей си намери и свой „цезар“ в лицето на Порошенко, с чиято политическа намеса и държавна подкрепа се случват събитията по учредяването на непризнатата на този етап украинска православна църква. В този смисъл в Украйна се осъществява някаква нова форма на „цезаропапизъм“ в православни одежди. Очаквам властите в Украйна да засилят своя неправомерен натиск върху каноничната православна църква, която е в диоцеза на Руската православна църква. Да използват репресивния апарат на държавата за отнемане на храмове и манастири от каноничната църква и предаването им във владение на подкрепяната от държавата и патриарх Вартоломей нова църковна йерархия. Когато политиката започне да диктува на Църквата, вярата е в опасност.

Мисля, че украинският случай би могъл да се реши именно на Всеправославен събор, посветен само на този въпрос и свикан по инициатива на Московския патриархат.

В България преминахме през такова тежко изпитание. Цялата държавна машина се стовари върху БПЦ в периода 1992-2002 г. и нейния каноничен патриарх по онова време – Н.Св.Максим. Отнеха съдебната регистрация, с полиция и паравоенни формирования започнаха да отнемат храмове и манастири и да ги предават на разколниците, които се бяха самообявили за „свети синод“. Властите практически поставиха каноничната БПЦ в гонение. Тогава, от гледище на каноничните и устройствени аспекти, решаваща роля за преодоляването на възникналия разкол, изигра свикването на Всеправославния надюрисдикционен събор в София през 1998 г. Това стана по инициатива на Н.Св.Максим, Патриарх Български и Митрополит Софийски и на Светия Синод на БПЦ. Съборът потвърди каноничния избор на патриарха и призова към покаяние и завръщане в единството на Църквата на отделилите се от нея архиереи и свещенство.

Български патриарх Максим (+2012).

От гледище на отношението на държавата към този въпрос, проблемите бяха преодолени с разработения и внесен от мен в българското Народно събрание през 2001 г. нов Закон за вероизповеданията, който призна БПЦ за юридическо лице по силата на самия закон без нужда от никаква съдебна регистрация. Мисля, че украинският случай би могъл да се реши именно на Всеправославен събор, посветен само на този въпрос и свикан по инициатива на Московския патриархат. Дали обаче има условия и нагласа сред поместните църкви в тази посока, не бих могъл да преценя на този етап.

Г-н Цеков, благодарим Ви за интервюто и Ви пожелаваме Божията помощ във всяко добро начинание!

Въпросите за интервюто подготви Евгений Иванов, научен ръководител на Аналитическия център свт. Василий Велики.

Руска версия.

Как да противостоим на Фенер, или Кога ще настъпи „православната пролет”?

Вартоломеев майдан

Украинска геополитика и Теополитика

Прокомментировать

Ваш e-mail не будет опубликован. Обязательные поля помечены *