Дарина Григорова, професор в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (България), сподели мнението си за историческите връзки и съвременните отношения на България и Русия.

— Уважаема г-жо Григорова, радвам се да Ви поздравя. Връзката между нашите страни, народи, Църкви стига до дълбока древност. Кои са “ключовите” събития и смисли в историята на отношенията между нашите народи? Доколко те са актуални и за съвременността?

– Дълбоката древност няма смисъл, ако не разполага с вечност пред себе си, а това се случва с Покръстването на българите (864 г.), а после – с българска книжовна помощ и на русите (988 г.), което ни превръща в “Словоцентрични” народи [терминът “Словоцентрична славянска книжовна култура” е на Гелиан Прохоров]. Както до Кръщението няма руски народ, а разнородни племена[1], така и българският народ се ражда в процеса на приемане на Православието. Тази нишка между нашите народи не може да се прекъсне – независимо от геополитическите разногласия, чиято честота зависи от поредните преразпределяния на “световния ред”.

Дарина Григорова.

— Как бихте характеризирали съвременните отношения между България и Русия, между българския и руския народ? Кое е положителното, което може да се открои, и какви са проблемите?

– От политическа гледна точка отношенията ни са на изкуствено дишане. Балканите са обект на последователна евроатлантическа интервенция (идеологическа, военна, икономическа), докато руската страна предпочита пасивното присъствие (в историческия спомен, а на Балканите той е водещ поведенчески фактор), без резки движения, но и без оттегляне. От академична гледна точка връзката ни е жива въпреки глобалната тенденция в образователната политика, съсипваща хуманитарните науки. В това отношение много от проблемите ни са общи, мащабите са различни. Даже вие ни водите, защото с руски размах се либерализирате и демонтирате най-доброто от съветското образование – подготовката на кадри за фундаментална наука. Ние сме периферия на ЕС и далеч от центъра имаме повече пространство за маневри засега.

— В историческата наука се говори за Първо и Второ южнославянско влияние върху Русия. Второто е свързано и със св. Киприан (+1406), роден във Велико Търново. Възможно ли е “Трето южнославянско влияние” и в какво то може да се прояви?

– Зависи за коя историопис говорите. Терминът “Първо южнославянско влияние” (за края на Х и ХI век), макар и приет като условен в съвременна Русия, размива историческия факт за Първото българско влияние върху Древна Рус[2]. Още по-точен от “влияние” е терминът на руския историк Олга Решетникова “пренасяне”[3]. Старобългарската книжнина от IХ–Х век, която е плод на Преславската и на Охридската книжовна школа, поставя основите на староруската книжовна традиция[4], която извършва исторически “скок” [Дмитрий Лихачов], стъпила на раменете на българската писмена традиция[5]. Българският книжовник св. Климент Охридски, заедно с останалите ученици на светите братя Кирил и Методий, приютени с цялата царска почит в новопокръстена България, създават кирилицата: “изнамериха букви, подходящи за езика на българите”[6].

Църковнославянският език и книжнина е българският дар за християнското просвещение на славяните. В този смисъл няма нужда от “трето южнославянско влияние”, за което питате, а в опазване на “първото”.

Впрочем размиването на “българското” в “южнославянско” ми напомня като терминологичен прийом на разводняването на “руското” в “източнославянско” в съвременна Украйна и Беларус – при това не от русофобски автори, напротив. Вместо “руски” предпочитат “източнославянски православен мир”, а вместо “руска” – “славяноправославна идентичност”[7].

В Беларус също предпочитат понятието «Восточнославянский мир», защото свързват «Русский мир» само с Руската федерация и възприемат себе си като част от «славяно-православная цивилизация», а не от «руската цивилизация».  Въвеждат даже понятие «русскоцентризм» (с двойно «с»), за да се отличава от «русоцентризм» (с единично «с»), защото към последното може да се разбира и Бялата Рус. Нещо повече, в Беларус правят разграничение между пространството на «каноничната територия» на РПЦ и пространството на «Святата Рус» – търсят дистанция и в националната им идея не присъства месианизмът, нито сакралният вселенски път, характерен за Русия[8].

Да се върнем към църковните въпроси. Тази година Българската Православна Църква има два важни юбилея: 150-годишнината от създаването на Българската екзархия и 75 години от автокефалията на БПЦ. Как оценявате тези исторически събития и изминалия път на Българската Православна Църква?

– Като “невиждано чудо”, за което чудесно е казано още в “Службата на светите Седмочисленици от Григорий Константинидис” (1740 г.): “Защото Седмочислениците потопиха цялата земя на българите в купела на кръщението”[9]. И до днес светите Седмочисленици (светите Кирил и Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий) са нашите “седем стълба”, на които е основана Българската Православна Църква, която празнува 1150 години от създаването си през 870 г., и 150 от възстановяването си след петвековно турско робство през 1870 г. – колко символично, в същата година след 10 века.

В една от статиите си Вие справедливо написахте, че в днешните църковни настроения “изборът не е между Москва и Фенера, а между канона и беззаконието, между Христа и антихриста”. За съжаление обаче трябва да признаем, че далеч не всички в България споделят тази позиция. Освен това, струва ни се твърде странно мълчанието на Светия Синод на БПЦ относно украинския въпрос. Според Вас, това с какво е свързано?

– Позицията ми е непроменена и публично, нееднократно заявявана, ако въпросът Ви е към мен. Ако е към Синода на БПЦ – трябва да попитате нашите владици. Синод буквално означава “събор”, а за съборните решения се иска време, което във всяка поместна църква тече по своему. Неоспорим факт е, че БПЦ фактически не признава т.нар. пцу. А българският манастир в Атон “Св. Георги Зограф” не само че не прие пратениците на разколниците (февруари, 2019 г.), но затвори вратите си и обяви “карантина” – от духовна зараза.

Разпространяването на коронавируса се превърна в сътресение за целия свят, но всяка държава има своите особености. Каква е реакцията на българския народ? И какво е положението на Българската Православна Църква в сегашната ситуация?

– Моето впечатление от това сътресение още е неясно, защото не е отминало.  Дирижираните страхове, независимо от кой лагер са – на корона-дисидентите пофигисти, или на хипохондриците, са много силни, но общото в тях е недоверието. Две “недоверия” се сблъскаха като част от общото недоверие в медиите, в политическата система, в здравеопазването. Дерационализирането на мисленето в магическо – дали ще е вяра в униформен лекар като в шаман, или обратното – в дълбоко законспирирани демонични сили, също ескалира. СЗО започва да наподобява на ВАДА, а и в методиката на карантината се проявява нещо като презумпция за безсимптомност, т.е. заразен до доказване на противното. Ако добавим и дигиталната хиперактивност, която показа, че реалното общуване не може да се замени нито в образованието, нито в други сфери за дълги срокове, очертава се… това, с което почнахме, сътресение. Опасявам се, че преминахме необратимо в друга орбита на реглобализация и постдемокрация.

Историците се занимават с миналото, но без минало няма бъдеще. Какви виждате България и Русия в края на ХХI век? Кои са основните предизвикателства пред нашите народи?

— Да останем Словоцентрични. Всичко друго ще си дойде на мястото.

Интервюто е подготвено от Евгений Иванов.

Руска версия: https://stbasil.center/2020/05/21/darina-grigorova-about-bulgaria-and-russia/

[1]Не было прежде всего, самого русского народа; страну заселял пестрый конгломерат славянских, финских, прибалтийских, тюркских — по большей части славянских — племен, находившегося под властью княжеского рода Русь. На протяжении примерно века после крещения племенные самоназвания из наших источников постепенно исчезают, и, стало быть все эти поляне, древляне… […] и прочие исчезают — не физически, но внутренне, духовно, — сплавляясь в единый русьский народ”: Прохоров, Г.М. Древняя Русь как историко-культурный феномен. Санкт-Петербург, 2017. С. 5–6.

[2] “язык церковной писменности, тех книг, которые были нам перевезены или у нас переписывались, был литературным языком, принятым у болгар. […] Благодаря болгарской писменности христианство сразу же выступило на Руси в виде высокоорганизованной религии с высокой культуры”: Лихачев, Д.С. Избранное. Мысли о жизни, истории, культуре. Москва, 2006. С. 310. Чекова, И. Кирилло-Мефодиевское письменное наследие и восточные славяне // Класика и канон в руската литература. Факел, 2016. С. 187.

[3] “В IХ-Х веках пока еще имело место не влияние, а перенесение из Болгарии на русскую почву целых культурных пластов, которые здесь постепенно наполнялись новым содержанием и обретали местные черты. Болгарская литература не только стала органической частью русской литературы, ее фундаментом, но и дала Руси богослужебный, церковный язык, который, соединившись с обиходным древнерусским, стал основой русского литературного языка”: Решетникова, О.Н. Русский храм в Софии. С. 3. http://podvorie.bg/Istoriya.pdf

[4] Каймакамова, М. Сведенията за българите и християнска България в руската хроника “Повесть временных лет” (ХI–ХII в.). // Русия в отраженията на историята. В памет на проф. Емил Михайлов. Almanach Via Evrasia, 2013, 1. С. 20–29.

[5] “Скачок в царство литературы произошел одновременно с появлением на Руси христианства… Мы сможем по-настоящему оценить значение этого скачка, если обратим внимания на превосходно организованное письмо, перенесенное к нам из Болгарии, на богатство, гибкость и выразительность переданного нам оттуда же литературного языка, на обилие переведенных в Болгарии и созданных в ней же сочинений, которые уже с конца Х века начинают проникать на Русь”: Лихачев, Д.С. Избранное…, С. 231.

[6] Пространно житие на св. Наум Охридски (910) от Георги Доместик, съставено през 1646 г. въз основа на протограф на Охридския архиепископ Константин Кавасила (ок. 1256–1270 г.) // Гюзелев, В. Апология на Средновековието в 5 тома. Т. 1. Покръстване и христианизация на българите. София, 2013. С. 368.

[7] Толочко, П. П. Украина между Россией и Западом: историко-публицистические очерки / П. П. Толочко; науч. ред. А. С. Запесоцкий. — СПб. : СПбГУП, 2018. С. 464–466, 20.

[8] Алейникова, С.М. «Русский мир»: белорусский взгляд: монография. – Минск: РИВШ, 2017. С. 5, 542; 543; 539, 108.

[9] Гюзелев, В. Апология на Средновековието в 5 тома. Т. 1. Покръстване и христианизация на българите. София, 2013. С. 381.

„Коронавирусната дресировка“ на Църквата

Борислав Цеков: Украинският случай би могъл да се реши именно на Всеправославен събор

Изборите в Украйна в контекста на църковния разкол

Дарина Григорова
dg@stbasil.center

Добавить комментарий

Ваш e-mail не будет опубликован. Обязательные поля помечены *